Фантасмагорични приключения

С аромат на курабийки

Ще има в някое друго време, зад третия завой на река Ривикладауг, една стара, кокетна къща, със стройни стени от кафяви тухли, с три леко изтъркани, но винаги чисти каменни стъпала, лъскава дървена врата, с месингово чукче във формата на кучешка глава, бродирани перденца на прозорците и малка куличка с ветропоказател. Освен грижата за външния вид, най-важната особеност на къщата ще бъде привързаността към курабийките. И без да поставяме под съмнение способността й да се наслади на вкуса им, все пак трябва да признаем, че тя ще се превъзнася най-вече по аромата, който ежедневно ще изпълва топлата й вътрешност, от мазето, чак до куличката с ветропоказателя.

Спретнатата къща ще обича грижливо да отваря вратата си пред възрастната стопанка, когато тя се прибира от пазар с кощницата продукти за курабийки. Ще притаява дъх в сладостно очакване, когато съставките от рецептата се подредят на кухненската масата в спретната редичка начело с киселото мляко, в очакване на старата бакърена купа и на бъркалката, командваща парада. Ще й се иска да затананика от удоволствие, когато 3-те яйца започнат да се отделят от черупките, преди да се приземят грациозно на дъното на купата, където вече ги очаква кристалната захар, отмерена в точно 225 гр. И направо ще замърква от удоволствие, въпреки че никога не е взимала уроци от котки, когато всички елементи на рецептата се озоват в купата, дори онази странна белезникава, втвърдена, кремообразна маса, известна като мас, и ръцете на стопанката започнат да поръсват брашно и да разбъркват сместа, първо предпазливо, после все по уверено, докато се стигне до онзи момент, когато възлестите й пръсти поглаждат топката тесто с истинска любов и му придават топлината и мъдростта на един пълноценно изживян живот... После ще настъпи истинският празник за къщата, когато малките курабиени топки се разположат удобно върху намазнената тава, с блестящ ячено-захарен калпак, и се метнат в горещата фурна, защото скоро след това ще се разнесе ароматът. Онзи неповторим аромат, изпълващ всяко огряно от слънцето или сгушено в сянката ъгълче на вестибюла, прагматичните шкафове в кухнята, строгите бюфети в трапезарията, уютните кресла в салона, безценните книги в библиотеката и папките с документи в махагоновото бюро – в кабинета на първи етаж; всяка гънка от завеса, покривка и спално бельо в отдавна забравения брой спални на втория етаж; скърцащите дъски, тайните ниши в стените и прашните артефакти в огромната галерия под покрива; безразличният капак, водещ към мистериозната куличка с ветропоказателя, също както и протърканата пътека, покриваща старото вито стълбище, спускащо се от тавана до мрачните, влажни дълбини на мазето, за което, честно казано, къщата ще предпочита да не си спомня много-много.

Докато курабийките се пекат, а къщата се наслаждава на лимонено-ваниления аромат, ще имаме възможност да надникнем тук там. Например в спалнята на стопанката, третата врата отляво в коридора на втория етаж, където, в чекмеджето на нощното шкафче, ще открием завещанието... Ще се качим на пръсти по стълбите, за да не скръцне някоя дъска и да привлече подозрението на къщата, която никак не обича да нарушават следобедната й курабийкова наслада. Ще бутнем вратата, която ще се отвори колебливо пред нас и ще се озовем... на слънчевата самотна поляна, с избуяла трева и разцъфнали дървета, със скрития водопад и голямата сива канара, край която... Упс, прощавайте, грешна врата. Трябва да е третата отдясно. Да, ето я спалнята на старата госпожа – голямото легло с балдахин ще заема почти цялата стая, а в чекмеджето на нощното шкафче, под грижливо подредените очила и стари опаковки с екзотични лекарства, под старата снимка на хубаво момче, прегърнато от замечтана млада жена, ще дреме официалният документ, в очакване на подписа. Спокойно, няма да е нужно да шепнете, защото къщата вече ще знае. Първият следобед от много години насам, в който вратата няма да се затвори зад стопанката с кошница в ръка, а после ароматът на курабийки няма да се разнесе от кухнята и къщата ще се досети за истината, още преди да дойдат онези странни хора в черни костюми, които ще изнесат голямата черна кутия и ще я натоварят в дългата черна кола. Вратата на къщата ще се затвори зад тях и ще настъпи тишина. Часове по-късно млад мъж ще се качи уморено по трите леко изтъркани, но винаги чисти каменни стъпала и ще отвори лъскавата, дървена врата, без да потропа с месинговото чукче във формата на кучешка глава. Ще пристъпи в къщата като отдавна изгубен скъп обитател, ще се разходи по коридорите и ще се опита да си припомни изгубените години. Къщата ще го познае ведната – нейното малко момче, с къси панталонки, тичало години наред нагоре-надолу по стълбите, тряскало вратите и тупкало топка между мебелите. Момчето, заради което се появили курабийките с чудесния аромат. Къщата ще го обича, както преди, така и после. И ще се опита да го опознае отново, дори да замести майка му. И на двамата ще им липсва ароматът на курабийки, но къщата ще запали за него камината в салона, ще поддържа вечерята топла и барчето заредено с напитки, и няма да позволи на никой да го безпокои, докато синът се отдава на мъката си.
Обзета от носталгия, в която ароматът на курабийки се смесва с образа на рошаво хлапе, което слиза тичешком по стълбите, влачейки голямо плюшено мече зад гърба си, къщата внезапно ще дочуе телефонен звън, последван от приглушен монолог в слушалката.
„Завещание ли? Не, адвоката ми каза, че не е оставила завещание. Все се канела да го напише, но нещата се развили неочаквано... Пък и това няма голямо значение. Така или иначе, аз съм единственият наследник... Не, няма да задържа къщата, твърде огромна и стара е за моя вкус... Няма особена стойност, само спомени и вехти мебели.... Търси купувачи...”
Няма как, къщата ще се натъжи от тази очебийна неблагодарност. Ще угаси огъня в камината. Ще забрави храната в печката и отнякъде постоянно ще се промъква коварно течение, в опит да си поеме въздух. Ще замирише на мухъл от тъгата на къщата, която ще изпадне в летаргията на спомените: туп-туп, малко момче тича по стълбите към мазето, а пред него подскача шарена топка и описва пъстроцветни дъги, а от кухнята се разнася аромата на току-що изпечени курабийки...
Стройните стени от кафяви тухли ще се наклонят, трите каменни стъпала вече няма да са толкова чисти и входната врата ще изгуби лъскавостта си, бродираните перденца ще се захабят, а на малката куличка ветропоказателят ще се прегъне от мъка. И когато дойде първият купувач, месинговото чукче няма да извести за пристигането, а вратата на къщата ще се залости и няма да го пусне вътре. Вторият ще затъне в градинската леха в двора, която най-неочаквано ще се превърне в блато. Третият ще си счупи глезена след необяснимо подхлъзване на неособено почистените стъпала пред входа.
Ще последва ново телефонно обаждане. Неблагодарният син ще изглежда сърдит, почти отчаян в студения кабинет, с покритото с прах махагоново бюро. „Явно не се справям добре тук. Всичко се скапва и никой не иска да купи къщата... Цената пада непрекъснато. Може би е най-добре да приема офертата на предприемача за събаряне...”
Къщата ще бъде уплашена не на шега. Дали всичките й спомени, натрупан опит и мрачни тайни ще стигнат, за да запазят стройните стени от кафяви тухли, които започват от потайното мазе и стигат до куличката с прегънатия ветропоказател?
Точно когато е на път да изгуби надежда, някой ще потропа с месинговото чукче във формата на кучешка глава, някой, когото къщата ще е пропуснала да забележи. Сърдитият мъж ще отвори вратата, а отвън на прага, до отегчения купувач в делови костюм, ще стои малко момиченце с плитки, облечено в рокля на розови и бели карета. Още преди господата да се запознаят, момиченцето ще се втурне във вестибюла, по стълбите нагоре, викайки щастливо, че това е най-страхотната къща, която е виждало, а стълбището е идеално за тупкане на топка. И къщата ще въздъхне облекчено, предвкусвайки аромат на курабийки.