Зрителски страдания по време на „Електра или свалянето на маските”
Каква е връзката между Електра, за която сме чували от гръцката митология, и електрическата сигнализация „за опасност” по време на спектакъла?
Каква точно роля играеха светлинните сигнали с музикален съпровод, които караха всички присъстващи на сцената да се разбягват като мишки в различни посоки?
Какво e общото между лачените обувки, шапките тип сафари (но червени!) и голотата?
Дали древногръцката Електра е била толкова бедна и непорочна, че се е разхождала полу-гола пред роднини, приятели и врагове?
Дали във въображението на Маргьорит Юсенар Електра непрекъснато е показвала гърдите си?
Кому е от полза в продължение на 100 минути публиката да гледа сплескания от прозрачното трико бюст на Лилия Маравиля?
Как така всички мъже на сцената се правеха, че не забелязват това?
Може би голотата е била зрителна измама, също така и убийствата, които се случваха зад стъкло?
Защо Орест на Мартин Гяуров приличаше на пиле-голишарче, с пристъпи на истерия?Защо Пилат на Калин Врачански се втуркаше по сцената като дезориентиран бик, в отсъствието на тореадора?
Как така, след изричното наблягане, че Клитемнестра е на 47 години, ролята е поверена на актриса прехвърлила 60-те?
Защо Клитемнестра, комай едничкото достойнство на спектакъла, прекара половината си сценично време като труп?
Защо Цветана Манева беше единствената актриса на сцената, която си знаеше репликите?
За какво всъщност разказва спектакълът „Електра или свалянето на маските”: а) за това, че Електра е психопатка; б) че всички носим маски; в) колко добри хора всъщност са убийците; или г) как глупакът винаги опира пешкира?
И защо публиката трябва да преживява тези терзания?
Облогът и зрителят
Нищо не оправдава един празен театрален салон, но има неща, които го обясняват. Когато отидеш на театър и видиш в залата около 20-тина човека (дори в скромния по размери салон на Театър 199) автоматично се сдобиваш с настройката на „Нещо не му е наред на тоя спектакъл”, особено ако става дума за заглавие, влязло в репертоара от текущия сезон.
На пръв поглед има две неща, които „не са му наред” на „Облогът на Паскал”. 1) името на испанеца Хуан Майорга (представен за пръв път у нас) не говори нищо на българската публика и 2) явно не са много хората, които ще бъдат заинтригувани от идеята за „Една толкова човешка история, разказана безкрайно любопитно и красиво от гледна точка на... най-добрия приятел на човека – кучето”.
На втори поглед идва сблъсъкът между натурализма на „кучешкото” излъчване и общочовешките проблеми, които се разтварят един след друг на сцената. Актьорите са интересни, но някак си ги взимат по-насериозно, едва когато се унифицират в костюми. Преди това зрителят се разсейва от идеята, колко ли трябва да е бил отегчен от човеците тоя автор, че да реши да се възползва от познатия трик с животинското „олицетворяване”. При третия поглед ти става ясно, че прекалено си се вторачил в привидността и аха да пропуснеш философския пълнеж на спектакъла, чието послание е достойно за облога на Блез Паскал: да залагаме има ли Бог и коя от двете възможни позиции е по-печеливша.
Манипулацията и играта на психологическо надмощие, които се вихрят по сцената са изключително любопитни, пък и поучителни, особено ако се абстрахираш от дребните битови детайли, които дразнят окото и съзнанието. Но колкото и да си удовлетворен от дискурса, интуицията ти подсказва, че това е един залязващ спектакъл, който 1) не е открил своята публика и/или 2) не се е постарал достатъчно, за да я спечели – дори на чисто PR ниво.
