В преследване на постмодерното

Случвало ли ви се е да се чудите, как така някои хора обичат диня със сирене и пилешко в сладко-кисел сос, а други никога не смесват сладко и солено в една хапка; как някои могат да се обличат като хипари за закуска, като чиновници за обяд и като манекени за среднощен купон; или да четат Унамуно, да се прехласват по Мадона и да си умират за хорър филми...
Е, на мен ми се случи. При това малко след като открих систематичния хаос на постмодернизма. И паралелите започнаха да се налагат от самосебе си.
За онези, които не обичат да смесват вкусове, традиции и пристрастия, няма да става дума тук. Те са „модернисти” и да се оправят сами. Но всички, които се разпознаят сред персонажите на предстоящата поредица, могат с гордост да носят званието „постмодерен човек”. А причината, поради която текстовото пространство тук ще бъде обагрено в женски краски, се крие единствено и само във факта, че пишещата държи да говори от свое име,
не претендира да познава из основи мъжкото светоусещане и мрази изразът
„хората по принцип...”

Постмодерни наблюдения

Постмодерната жена и...
КИНОТО

Завиждам на хората, за които ходенето на кино е петъчно-съботно развлечение, неотменна част от заслужената седмична почивка. При мен тази роля изпълнява театъра – ходя на театър за удоволствие, а на кино по работа. Това не означава, че гледам всичко, нито че непрекъснато се стремя да коментирам видяното и да поучавам околните какво трябва/не трябва да гледат, а още по-малко означава, че харесвам само един тип кино. Напротив. Става ми смешно, когато някои познат каже, че тъй като не е специалист, той “не разбирал много от кино”, но все пак ще си признае, че един-кой си филм му бил (не бил) харесал. Не е нужно да си специалист в дадено изкуство, за да имаш право да изкажеш мнението си. Това е въпрос на ниско самочувствие. Разбира се, глупаво е и обратното – когато някой започне да се прави на капацитет и да твърди, че един филм е “тъп” само защото на НЕГО не му харесва.


Харесването в киното е сериозен проблем. Аз например избягвам да категоризирам филма като “добър” или “лош”, особено когато нещо не ми допада. Не понасям всестранно одобрени и доста разножанрови кинозаглавия като “Контакт”,
“Часовете”, “Гладиатор”, “Мечтатели”, “Реката на тайните”, “Изкупление” или “Ще се лее кръв”, но причината обикновено надхвърля простите естетически критерии и опира до понятия като “идентификация”, “незаинтересованост от темата”, “самоцелна неумереност”, “разминаване в моралните критерии”, “скука”, “популизъм”, т.е. най общо казано – в разминаване на ценностната система или “културните” интереси. В такива моменти обаче е добре човек да си повтаря старата максима, че “за всеки влак си има пътници” (това важи най-вече за американските тийн-конвейерни комедии или за онези с “клозетния хумор”).
Като всяко изкуство (дори когато не е точно изкуство) киното изисква съпреживяване и извличане на някакво лично удоволствие. Това понякога е строго индивидуално. А постмодерната “всеядност” далеч не води до отсъствието на критерии. Номерът е там, че истински постмодерният филм, къде без да иска, къде нарочно уцелва до голяма степен принципа на шедьовъра “за всекиго по нещо”. Това са филми с много пластове и дори да не схванеш културните препратки (Гринауей, а понякога и Уди Алън), литературните и кинаджийски намигвания (от Михалков до Тарантино), или позоваванията на предишните филми на режисьора (които като нищо може и да не сте гледали), пак си остава една добра история, на която да си поплачеш, да се посмееш или... да се поцелуваш.
Киносалонът не е храм. Защото най-важното си остава самия филм, а не ритуала на неговото възприемане. Независимо дали го гледаш в къщи или в някой мол, филмът си е все същата история и шансът да ти хареса повече или да я възприемеш по друг начин важи само за суперпродукции със специални ефекти, които заплашват да взривят монитора ти. Най-важното, когато поемаш порцията кино, е емоцията.
Мразя филми, които ме изпълват с напрежение или ярост и не ме освобождават от негативната енергия преди да изляза от салона. Все още си спомням с неприязън “Опасен завой” на Оливър Стоун, след който ми се искаше да чупя и да руша, заредена с психосоматична агресия. И обожавам спомена за “Догвил”, който ме свали до дъното на негативната емоция, но мигове преди финала предизвика незабравим катарзис в душата ми. Като изключим подобни относително редки случаи, обикновено ходя на кино с две различни настройки и си тръгвам разочарована главно ако любимият ми актьор се е изложил или ако очакванията ми за нещо ново (най-вече на ниво разказване на историята, признавам си) отново не са се оправдали. Иначе си подбирам филмите “за развлечение” и “за удоволствие”. Повечето хора ме питат, каква е разликата в тези две категории. Сега ще ви обясня, каква е разликата за мен.
За развлечение обичам да гледам как Хю Джакман се измъчва от душевни терзания като Върколака от “Х-мен”, как Индиана Джоунс се завръща, и макар и поостарял, е ненадминат в самоиронията си, или как Крисчън Бейл и Ръсел Кроу мерят сили в “Ескорт до затвора”. Смея се и плача с Джак и Морган в “Ритни камбаната с финес”, съпреживявам с нюйоркските момичета от “Сексът и градът”, обичам романтични комедии като “Омагьосана” и винаги съм готова за поредната доза приказка а ла “Златният компас”.
С удоволствието е малко по-сложно. Откривам го в интелектуални предизвикателства като киното на братя Коен – последно “A Serious Man”, в завърналия се Михалков (“12”), но не по-малка наслада ми доставят натуралистични приказки като “Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт”, комикси от класата на “Черният рицар” и най-вече неочаквани драматургични решения и визуални провокации като тези в “Неуловим” например. Не ми е неудобно да призная, че не харесвам Тарковски и Вендерс (това не ме прави по-малко кинообразована) и че винаги бих предпочела един Тери Гилиам (с изключение на “Земя на приливите”), пред който и да било Фелини или Бергман (простете за светотатството!).
И смея да твърдя, че така изложената гледна точка е присъща на постмодерното мислене, защото само там съжителстват еднакво удобно вкуса към “високото” и “ниското”, “втората употреба”, граничещата с кич пищна фееричност (не само във визията) и любимата ми цитатна “парцаливост”. Ако сте открили у вас или около вас подобен тип киновъзприятие, няма да се изненадате, че сред любимите ми филми за 2009 г. са кримидрамата “В Брюж” и комиксовата екранизация “Пазителите”.