В преследване на постмодерното
Случвало ли ви се е да се чудите, как така някои хора обичат диня със сирене и пилешко в сладко-кисел сос, а други никога не смесват сладко и солено в една хапка; как някои могат да се обличат като хипари за закуска, като чиновници за обяд и като манекени за среднощен купон; или да четат Унамуно, да се прехласват по Мадона и да си умират за хорър филми...
Е, на мен ми се случи. При това малко след като открих систематичния хаос на постмодернизма. И паралелите започнаха да се налагат от самосебе си.
За онези, които не обичат да смесват вкусове, традиции и пристрастия, няма да става дума тук. Те са „модернисти” и да се оправят сами. Но всички, които се разпознаят сред персонажите на предстоящата поредица, могат с гордост да носят званието „постмодерен човек”. А причината, поради която текстовото пространство тук ще бъде обагрено в женски краски, се крие единствено и само във факта, че пишещата държи да говори от свое име,
не претендира да познава из основи мъжкото светоусещане и мрази изразът
„хората по принцип...”
Облогът и зрителят
Нищо не оправдава един празен театрален салон, но има неща, които го обясняват. Когато отидеш на театър и видиш в залата около 20-тина човека (дори в скромния по размери салон на Театър 199) автоматично се сдобиваш с настройката на „Нещо не му е наред на тоя спектакъл”, особено ако става дума за заглавие, влязло в репертоара от текущия сезон.
продължава
Нищо не оправдава един празен театрален салон, но има неща, които го обясняват. Когато отидеш на театър и видиш в залата около 
Няма коментари:
Публикуване на коментар