В преследване на постмодерното

Случвало ли ви се е да се чудите, как така някои хора обичат диня със сирене и пилешко в сладко-кисел сос, а други никога не смесват сладко и солено в една хапка; как някои могат да се обличат като хипари за закуска, като чиновници за обяд и като манекени за среднощен купон; или да четат Унамуно, да се прехласват по Мадона и да си умират за хорър филми...
Е, на мен ми се случи. При това малко след като открих систематичния хаос на постмодернизма. И паралелите започнаха да се налагат от самосебе си.
За онези, които не обичат да смесват вкусове, традиции и пристрастия, няма да става дума тук. Те са „модернисти” и да се оправят сами. Но всички, които се разпознаят сред персонажите на предстоящата поредица, могат с гордост да носят званието „постмодерен човек”. А причината, поради която текстовото пространство тук ще бъде обагрено в женски краски, се крие единствено и само във факта, че пишещата държи да говори от свое име,
не претендира да познава из основи мъжкото светоусещане и мрази изразът
„хората по принцип...”

неделя, 26 декември 2010 г.

5 часа след пладне

На Ф. Г. Лорка

Стоеше на терасата, откак камбаната би 21 пъти, а това си бяха цели, хъм, да видим... 5 часа. Терасата беше малка и нямаше нищо интересно за правене, освен да зяпаш към площада долу, който през по-голяма част от времето си оставаше пуст – няколко паркирани коли, две пейки, старата чешма, дъбовете, които правеха галантна компания на палмата и невъзмутимите порти на околните къщи, притихнали под обедния пек. Скучна работа. Отдавна да се е махнал от тази тераса, ако не беше куче.

Камбаната на невидимата църква би веднъж, с което искаше да покаже, че е нещо си и петнайсет. После портата на отсрещната каменна къща се отвори и на прага припряно застана млада жена, с куфар в ръка. Тъмната коса падаше разбъркано по голите й рамене, а връзките на едната й обувка бяха развързани. Без да поглежда назад, тя се затича към най-близката кола и се опита да отвори предната врата, която обаче се оказа заключена. За момент жената надникна вътре, намръщи се и спря нерешително.
- Елена? – долетя от вътрешността на къщата мъжки глас.
Когато го чу, жената се съвзе от стъписването, стисна куфара си в ръка и хукна към другия край на площада. Беше стигнала до ъгъла, когато на прага на къщата се появи снажен мъж, с тъмна кожа и къдрава коса, гол до кръста, с боси крака.
- Елена, върни се! Не ставай глупава!
Жената се опита да тича по-бързо, но куфарът й пречеше и тя го захвърли, точно преди да се скрие в уличката, която водеше към църквата и на следващия завой излизаше извън селото.
Мъжът се поколеба за момент, после се затича след нея.
- Елена!
Той спря в края на площада, до изоставения куфар, който се беше катурнал на една страна. Вгледа се в него и го срита ядно. После пристъпи към същата кола, отключи вратата, метна се вътре и подкара с яростно ръмжене.
Колата изчезна от площада и след около минута се възцари обичайната тишина. Вратата на каменната къща зееше безутешно отворена, подобно черна дупка. Камбаната мълчеше. От другия край на улицата се дочу странно топуркане и след миг един трактор триумфално прекоси площада, после се скри зад ъгъла.

Камбаната би два пъти. Тъмнокожият мъж се върна пеша, шляпайки с босите си крака по паважа. Вдигна зъхвърления куфар, приближи се до оградата, която отделяше площада от гледката към долината и с всички сили метна куфара през парапета. После седна на земята до чешмата, притисна глава между двете си ръце и заплака.
Камбаната би още много пъти. Слънцето изчезна зад високите зидове на отсрещните къщи, сенките пораснаха. Кучето все така скучаеше на балкона, а мъжът седеше на същото място, със затворени очи, и с глава подпряна на каменното корито на чешмата.
Точно в пет часа през отворената порта на старата каменна къща излезе призрачно видение – бледа, руса жена, с блестящи очи и пепеляви устни, облечена в дълга бяла роба, с боси крака. Тя бавно прекоси площада, а тялото й не хвърляше сянка. Когато стигна до чешмата, с неподвижния мъж, жената спря и нежно погали косите му.
- Не тъгувай, Хуан! Аз никога няма да те оставя. Стани да си вървим у дома! – рече кротко, без да помръдне устните си.
Мъжът отвори очи и я изгледа с неочаквана злоба.
- Проклета да си! Ти и твоето село, дето ми откраднахте душата! – безсилно се отрони от устата му.
Мъжът се изправи на крака. Отблъсна протегнатата ръка на жената и понечи да я хване за гърлото, но ръцете му се свлякоха безпомощно край тялото.
- Някой ден ще се убия, така да знаеш! И тогава всичко ще свърши! – простена Хуан.
Жената мълчаливо се взря в очите му и се изправи на пръсти, за да докосне устните му със своите. После нежно го побутна да тръгне пред нея.
- Хайде, да се прибираме, Хуан!
Двамата бавно се отправиха към зеещата порта на старата каменна къща – тъмнокожият мъж на име Хуан и безименната жена, която не хвърляше сянка. Дали влязоха в къщата кучето не видя, защото най-сетне му отвориха вратата и можеше да напусне терасата.

неделя, 19 декември 2010 г.

Електро-въпроси

Зрителски страдания по време на
„Електра или свалянето на маските”

Каква е връзката между Електра, за която сме чували от гръцката митология, и
електрическата сигнализация „за опасност” по време на спектакъла?
Каква точно роля играеха светлинните сигнали с музикален съпровод, които караха всички присъстващи на сцената да се разбягват като мишки в различни посоки?
Какво e общото между лачените обувки, шапките тип сафари (но червени!) и голотата?

продължава

вторник, 1 юни 2010 г.

С аромат на курабийки

Ще има в някое друго време, зад третия завой на река Ривикладауг, една стара, кокетна къща, със стройни стени от кафяви тухли, с три леко изтъркани, но винаги чисти каменни стъпала, лъскава дървена врата, с месингово чукче във формата на кучешка глава, бродирани перденца на прозорците и малка куличка с ветропоказател. Освен грижата за външния вид, най-важната особеност на къщата ще бъде привързаността към курабийките. И без да поставяме под съмнение способността й да се наслади на вкуса им, все пак трябва да признаем, че тя ще се превъзнася най-вече по аромата, който ежедневно ще изпълва топлата й вътрешност, от мазето, чак до куличката с ветропоказателя.

петък, 23 април 2010 г.

Облогът и зрителят

Нищо не оправдава един празен театрален салон, но има неща, които го обясняват. Когато отидеш на театър и видиш в залата около
20-тина човека (дори в скромния по размери салон на Театър 199) автоматично се сдобиваш с настройката на „Нещо не му е наред на тоя спектакъл”, особено ако става дума за заглавие, влязло в репертоара от текущия сезон.
продължава

понеделник, 19 април 2010 г.

Постмодерната жена и...

КИНОТО
Завиждам на хората, за които ходенето на кино е петъчно-съботно развлечение, неотменна част от заслужената седмична почивка. При мен тази роля изпълнява театъра – ходя на театър за удоволствие, а на кино по работа. Това не означава, че гледам всичко, нито че непрекъснато се стремя да коментирам видяното и да поучавам околните какво трябва/не трябва да гледат, а още по-малко означава, че харесвам само един тип кино. Напротив. Става ми смешно, когато някои познат каже, че тъй като не е специалист, той “не разбирал много от кино”, но все пак ще си признае, че един-кой си филм му бил (не бил) харесал. Не е нужно да си специалист в дадено изкуство, за да имаш право да изкажеш мнението си. Това е въпрос на ниско самочувствие. Разбира се, глупаво е и обратното – когато някой започне да се прави на капацитет и да твърди, че един филм е “тъп” само защото на НЕГО не му харесва.