Стоеше на терасата, откак камбаната би 21 пъти, а това си бяха цели, хъм, да видим... 5 часа. Терасата беше малка и нямаше нищо интересно за правене, освен да зяпаш към площада долу, който през по-голяма част от времето си оставаше пуст – няколко паркирани коли, две пейки, старата чешма, дъбовете, които правеха галантна компания на палмата и невъзмутимите порти на околните къщи, притихнали под обедния пек. Скучна работа. Отдавна да се е махнал от тази тераса, ако не беше куче.
Камбаната на невидимата църква би веднъж, с което искаше да покаже, че е нещо си и петнайсет. После портата на отсрещната каменна къща се отвори и на прага припряно застана млада жена, с куфар в ръка. Тъмната коса падаше разбъркано по голите й рамене, а връзките на едната й обувка бяха развързани. Без да поглежда назад, тя се затича към най-близката кола и се опита да отвори предната врата, която обаче се оказа заключена. За момент жената надникна вътре, намръщи се и спря нерешително.
- Елена? – долетя от вътрешността на къщата мъжки глас.
Когато го чу, жената се съвзе от стъписването, стисна куфара си в ръка и хукна към другия край на площада. Беше стигнала до ъгъла, когато на прага на къщата се появи снажен мъж, с тъмна кожа и къдрава коса, гол до кръста, с боси крака.
- Елена, върни се! Не ставай глупава!
Жената се опита да тича по-бързо, но куфарът й пречеше и тя го захвърли, точно преди да се скрие в уличката, която водеше към църквата и на следващия завой излизаше извън селото.
Мъжът се поколеба за момент, после се затича след нея.
- Елена!
Той спря в края на площада, до изоставения куфар, който се беше катурнал на една страна. Вгледа се в него и го срита ядно. После пристъпи към същата кола, отключи вратата, метна се вътре и подкара с яростно ръмжене.
Колата изчезна от площада и след около минута се възцари обичайната тишина. Вратата на каменната къща зееше безутешно отворена, подобно черна дупка. Камбаната мълчеше. От другия край на улицата се дочу странно топуркане и след миг един трактор триумфално прекоси площада, после се скри зад ъгъла.
Камбаната би два пъти. Тъмнокожият мъж се върна пеша, шляпайки с босите си крака по паважа. Вдигна зъхвърления куфар, приближи се до оградата, която отделяше площада от гледката към долината и с всички сили метна куфара през парапета. После седна на земята до чешмата, притисна глава между двете си ръце и заплака.
Камбаната би още много пъти. Слънцето изчезна зад високите зидове на отсрещните къщи, сенките пораснаха. Кучето все така скучаеше на балкона, а мъжът седеше на същото място, със затворени очи, и с глава подпряна на каменното корито на чешмата.
Точно в пет часа през отворената порта на старата каменна къща излезе призрачно видение – бледа, руса жена, с блестящи очи и пепеляви устни, облечена в дълга бяла роба, с боси крака. Тя бавно прекоси площада, а тялото й не хвърляше сянка. Когато стигна до чешмата, с неподвижния мъж, жената спря и нежно погали косите му.
- Не тъгувай, Хуан! Аз никога няма да те оставя. Стани да си вървим у дома! – рече кротко, без да помръдне устните си.
Мъжът отвори очи и я изгледа с неочаквана злоба.
- Проклета да си! Ти и твоето село, дето ми откраднахте душата! – безсилно се отрони от устата му.
Мъжът се изправи на крака. Отблъсна протегнатата ръка на жената и понечи да я хване за гърлото, но ръцете му се свлякоха безпомощно край тялото.
- Някой ден ще се убия, така да знаеш! И тогава всичко ще свърши! – простена Хуан.
Жената мълчаливо се взря в очите му и се изправи на пръсти, за да докосне устните му със своите. После нежно го побутна да тръгне пред нея.
- Хайде, да се прибираме, Хуан!
Двамата бавно се отправиха към зеещата порта на старата каменна къща – тъмнокожият мъж на име Хуан и безименната жена, която не хвърляше сянка. Дали влязоха в къщата кучето не видя, защото най-сетне му отвориха вратата и можеше да напусне терасата.
